В клонка от розов храст те намерих
красива, уханна, току-що напъпила,
пълна с желания, страст и химери.
Сега си тъжна. Дали съм те настъпил?
.
Харесах те, обикнах те, но не разбрах,
че обичта не се къса, не се притежава.
На гърдите си, до сърцето те прибрах.
Любовта ми вечно да продължава.
Но ветрове се развилняха над нас.
Птичи хор вече не се и дочуваше.
Тишината ни ехтеше силно, без глас.
Снежният вихър дълго бушуваше.
Там, дето те поставих, рана се отвори.
Не зарасна, стана тежка гангрена.
Твоите очи завинаги сякаш затвори.
В мен ужасът в болка жестока простена.
Прости ми, безкрайно обичана моя!
Ако може душата ти, нека прости!
Навлизаме на живота в края, завоя,
съществували, без да сме живели дори.
Прощавам ти! Отдавна ти простих!
Душите ни живот сънуван живяха.
Стисни ме силно между своите пръсти.
Ето – листенцата ми веч изгоряха.
А слелите се отдавна наши души,
благословена пътека с пепел застлаха...
22 11 2015
© Надежда Борисова Всички права запазени