Ще дойда при теб,

уморено мое небе,

разтворено в дъждовните ми ръце.

Само по илюзии ще пристъпя

в разлистените ти нощни очи.

Дланите ти ще запеят

под съмналите ми устни,

ще забравиш,

че животът е тягостно изкуство.

В лепкавото усое

на преброените наум целувки,

тишината си ми подари

и недей ме напуска.

Залутана нощна пеперуда

с кристализирало в студа

на неизброимите зими,

нецелунато, лимонено сърце.

Такъв бродя във мрака

и мракът ми е море,

което мие с безпощадна злост

фината, сива коприна на

моето едноцелно съществуване.

Обречено да изгрее само

под непресторената нежност

на предизвикващите ти ръце.

Единствена моя,

скъпоценна камея на всичките ми блянове...