Когато останеш самичък.
И болката губи се в плам.
Пропиляваш шанса едничък.
Тънеш в помия и срам.

Осъзнаваш, че сбъркал си - пак.
Че на хората ти си противна.
И питаш се само - Божичко, как?
Била съм глупава, до болка наивна.

Когато очите от сълзи са сухи.
И никой не чува гласа умоляващ.
За обвиненията ушите ти вече са глухи,
никой не вижда погледа съжаляващ.

И губиш ти последните думи.
И молиш, бъзмълвно, с душа.
Попаднала в поредните сбъркани суми.
Потъваш отново. Тук. В тишина.

Когато изчезваш ти от вина.
А те не прощават поредната грешка.
Се питаш - "Да, аз сбърках тук, но нима
гордостта непреодолима ме гали с насмешка?"

Осъзнаваш, че късно е - ти си виновна.
И молиш за капка разбиране.
От цялата тази горест си болна,
от всяка вина и всяко умиране.

Пропаднала, безхаберна, невярна...
От една единствена по своя род грешка.
Разюздана, зла и покварна.
Но, моля ви, вината ми не е толкова тежка...


И молиш се наум да те чуят.
Да кажат - "Ела с мен, любов ще ти дам."
Да спрат да те хулят и плюят.
Да кажат просто прощавам.

Прощавам завинаги, с тебе оставам.
                                      Тогава погледни към себе си,
                                            преглътни гордостта си,
                                           вдигни глава (не гордо) и просто кажи:
                                                                    ВИНОВНА СЪМ!!!                     13.07.2007г.
                                                                                                                             (петък) 11:55ч.