Стоя сама и чакам мракът да приюти душата ми.

Да потъна в тишината на нощта, за да открия съня.

И в него да намеря теб. Огрян от ярка светлина.

Да ме поемеш в прегръдките си и да ме дариш с топлината си.

Да хванеш ръката ми и никога да не я пуснеш.

Да ме почувстваш близо до сърцето си и да ми позволиш да остана

завинаги в него.

Да ме дариш с любовта си и никога да не се събудя от този приказен сън.

Но ето пак на сутринта слънцето изгрява и аз отварям очи.

Търся те с поглед, но виждам само една стая.

Една празна и студена стая.

Мразовитият и свеж полъх на утрото ми напомнят съня.

И капките роса, покрили тревата, нашепват "ти пак си сама".