Излетяха от мене ония емоции,
които не ми даваха мир през нощта,
оставиха пусто гнездо в гърдите -
пойни птици литнали през есента.
Не плача, не стена, малко ме боли...,
с образът в огледалото взех да свиквам.
Все тъй тъжни са моите очи,
от месеци не се усмихвам.
Безразличен е целият свят-
и ден за ден не живея...
Моля се само за идният миг,
да преглътна и да оживея.
В безтегловност ме прегръща
не любимият ми, но всемира,
за първи път ненужна -
всички най -после ме оставиха на мира!
Сега полека взех да дишам,
да помръдвам леко след побоя,
ето - раждам се отново,
оттук нататък ще съм само моя!
© Natalie Всички права запазени