12.08.2018 г., 10:31 ч.  

Самота 

  Поезия » Философска
847 11 14
Самотата без глас е, не поглежда нозете.
Не отива за никъде – няма защо.
В образцовия дом, подреден от сърцето,
свиват смело осите бодливо гнездо.
Сто години вали – даже хлябът подгизва.
Златни охлюви меката тъкан гризат
и бръшлянът опасал е тънката риза
на последни съзвездия ябълков цвят.
Самотата е спирка по никое време
във средата на нищото, дето блести
самолетна следа на хиляда вселени,
ала влакът минава за бог да прости. ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Петя Цонева Всички права запазени

Предложения
: ??:??