Понякога в миг отново идва тя, тъгата,
нечакана и тъй немила гостенка за мен,
тихо влиза с усмивка през вратата,
с леден полъх изведнъж сковава моя ден.
Искам да избягам, да се скрия, но не мога,
тя преследва ме навред и чувам само тишината.
От вяра нужда имам и надежда нова,
утринното слънце ще бъде моят лек за самотата.
Щом отворя аз очи и видя милващите му лъчи,
всяка болка, всеки страх ще бъде пак сломен
и тихо, неусетно ще изсъхнат моите сълзи,
поне за малко, колкото е необходимо, но не съвсем...
© Христина Михайлова Всички права запазени