Самотен скитник

22.08.2012 г., 17:43 ч.

Поезия » Любовна

613 0 1

Дълго през пустинята вървях

под жаркото слънце,

без сянка да видя

и с вода да се разхладя.

Свивах краката си боси,

изгорели от пясък горещ,

търках очи напрашени

и челото бършех.

Вървях безспирно

из безкрайната пустуш.

Падах, ставах,

без оазис да видя.

Любовта си да срещна,

обиколих целия свят.

Това вървене бе последна надежда...

Видях не човек, а мираж.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.