Някои, за да живеят, искат

усмивка, целувка, прегръдка, признание.

Дори без самосъзнание.

И без да носят послание.

А ти прегърни се сам със своите ръце.

Пази своето сърце.

Защото няма да го обичат, ако е чуждо.

Дори и онзи, на когото е.

Някои се крият или бягат

в компании, тълпи, чужди приказки, вкусове.

Презират всички намусени.

Сред всеобщи усмивки – изкуствени.

А ти сам чуй плача си в празната стая,

за който всички нехаят.

Дори и онзи, който и той би заплакал,

всъщност не иска да знае.

Някои си търсят усмивките

в клипове, шоута, случки и вицове.

А не във своето мислене.

Тишината ги плаши – притиска ги.

А ти ще се смееш сам, дълго и често,

дори да не е уместно.

Щом имаш безгранична фантазия,

това е толкова лесно.

Някои си мислят, че търсят

в погледи, съдби и разбиране истина.

И се изгубват във избора

чия случайна лъжа е по-искрена.

Ти намери това, дето остава след нищото.

Твоята собствена искреност.

Добра, лоша, или просто ТАКАВА.

Не се прави, че я няма.

Защото ако загубиш всичко,

можеш да имаш себе си.

И ако всичко е тихо,

ще носиш песен в сърцето си.

И ако всичко е тъмно,

ще знаеш как да запалиш

вечно последната клечка,

за да запалиш и други.

Защото ако си никой,

ще бъдеш нищо за всеки.

Защото ако си някой,

ще имаш своя планета.

Защото твоята истина

е не по-лоша от чужди.

Защото в своите мисли

намираш своите нужди.

Защото твойта душа

е безгранично голяма.

Защото нямаш ли себе си,

теб просто те няма.

(това със сигурност ще стане на песен, но не се знае кога:)