Пред нас е седемнайс’ти май,

пред нас е този славен, страшен ден!

И ние сме лице в лице

със вечния си спомен

в незатихващия му рефрен.

Пред нашите очи

са тръпнещи младенчески телца,

невестините съ́лзи,

пред нас са мъжка гордост

и решимостта на белите коси...

И ужас вплетен във мозайка –

кости, стенещи тела, ръце, глави,

крака, изцъклени очи, коси,

ведра от кърви по стените,

реки от безнадеждност,

молитвен химн сред уродлива безчовечност,

но път избран, благословен,

а ужасът наоколо витае,

ужасът във въздуха виси!

Сведени глави, безмълвен взор,

опрени колене във кървавата пръст,

бучи в ушите леденият вятър

на предсмъртен хрип,

на стона на посечения,

но във непокътнат ръст!

Наоколо е тихо. И в църквата, и в двора.

Стените пазят кървавия спомен,

засъхнал във петната на отминалото давно.

В мълчание обвили са ги векове,

в далечен пламък на застинала жарава...

Листенцата на младите дървета

послание в сегашното мълвят.

За идващите днес е то – да знаят,

за тези и след тях – да помнят,

за новите от този век – да следват,

да следват правото си – то е вечно

и паметта да съхранят,

защото е свещена!

Завет не се отменя,

заветът се предава –

като кръвта, като живота

след живот,

заветът – туй е Българската същност,

а същността не се продава!

Пред нас е седемнайс’ти май –

денят на преклонение,

денят на пример на посечените,

денят на мъчениците свети,

миг на всенародно поклонение

пред купола на Българския кръст,

денят на непосечената чест,

денят на непосечения

исполински ръст!

София, 16.05.2013 г.