СЕНОКОС

... и всеки ден и всяка нощ
да сричам мъдрите си книги,
забравил простия разкош
да спя под летните авлиги,
 

аз бях роден за сенокос,
косата си да лъскам с бруса,
замах – и хряссс! – с един откос
тревата да пищи – лехуса! –
 

с объхтаните си пети,
из троскота нагазил яко,
несвястна птица да свисти
върху гнезда, които сякох,
 

и лятото да се гневи,
трън в гърлото на маранята –
пламтящи огнени глави
над мене слънцето да мята,
 

да няма сън, ни миг покой
дори Небесният пъдарин –
не мисли вече Бог – и Той! –
за всички свои земни твари,
 

и мене ще ме прибере –
с посечените ми ръкойки...

Ще ме изпратят с горно „ре”! –
бездарни бухали и сойки.