В една и съща дата сме родени.
Тя чувствата ми галеше с крило.
Душата от Усмивка озарена
бе винаги... Кога ли е било?
Вървеше тя със слънчеви надежди
и сееше сред облаци лъчи.
В сестра си непрестанно се оглеждах,
сияйни бяха нашите очи.
Попита ме веднъж дете познато
защо от нея аз не се деля.
Разказах му, че тя за мен е злато,
но искам с всеки да я споделя.
До края ще сме двете! – обичливо
се вричах и така щастлива бях.
Че крехки са мечтите и чупливи,
когато я загубих го разбрах.
Останах аз без нейната магия,
близначката си търся всеки ден
и знам, че непременно ще открия
Усмивката, родила се със мен.
© Мария Панайотова Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
Ще откриете, че животът все още си заслужава, ако просто се усмихнете »