Чук стоманен, шкурка стара,

блъскат и продират ми плътта.

Сърце моряшко - няма гара,

жарка е във мен кръвта.

Вкъщи, Ах... дори да легна, 

кърлежи гурливи - пак трънаци.

Как от тази плява да побегна

в търсене на вечен мир... глупаци?!

Мисъл жлъчна мене спъва

да отхвърля впряга волски.

Дявола със хладен стон напъва

да не спирам с труда школски...

В огледалото споглеждам,

образ мътен, многолик, познат, 

който с лютия си глас изцежда

мойте сили и настава глад:

"Ти недей се пред олтара спира,

там е твоята любов голяма,

в този миг сърце умира...

щом обикнете се двама.

Бий се със живота млади,

бий се и по-малко с теб,

Подир време вековете стари

ще си спомнят името ти с рев..."

Чук се върху мен стоваря,

шкурката - искряща до червено,

Сърце орелски проговаря

над лицето ми смразено:

"Нашата борба е тежка, скъпи,

ние да погинем с теб живеем,

остриетата пред нас са тъпи, 

нека, скъпи, нека им се смеем!!!"

... И така събрахме се в обречен

двамата в съюз със него.

Храмът ни палат е вечен

само глухото се чува Его.

Ослепяващо-божествен лъч в тъмата -

моето сърце и моя милост, Аз.

Някой нас нарича ни  Душата,

други пък - безсмъртен храст...