С теб няма как да сме от рохка глина
щом носим белези под свойте кожи.
Безсънният ноември си замина
раздялата поне за век отложил.
Под къдравата сянка на липите –
родени сме за всичките си срещи.
Когато климатът дъжда разплита,
ще си запалим чаените свещи.
Ще смятат дълго влаковите релси
скъсения маршрут на двете гари.
Най-дългото очакване понесли,
сватовник ще ни бъде януари.
Задраскали сезона на тъгата,
на всяка хорска завист неподвластни,
след стръмното на хиляди обрати –
разпаленото няма да угасне.
Пропуква се на този свят покоя,
откакто мракът идва на талази,
но ти не се страхувай, мила моя,
защото моята любов те пази.
© Димитър Никифоров Всички права запазени