Както паяк свойта жертва млада
оплитам те в паяжината от самота
и с мрежата поставям и преграда
към сърцето или към ума.
Като острие прониквам в теб.
Сълзите ти аз няма да изтрия.
Ще ги превърна и обгърна в лед,
и ще ги строша с моята магия.
Въртейки се и отразявайки живота,
ще крещиш така уморен.
Обсебен си от болката – похота.
Нима в гроба няма да си студен?
Минавам в тебе. Всяка клетка
ще напомня все за мен,
и от самотата, държаща те в клетка,
ще се превърна в любов, в твоя ден!
© Надя Стоянова Всички права запазени