Бе сезонът на лудата пролет
и разсънен шептеше капчукът,
бяха тъкмо тревите наболи...
На сърцето ми плахо почука.
Двоумях се дали да те пусна,
нараняван от минали гости.
Ти помоли съвсем безизкусно
с думи тихи, сърдечни и прости:
„Ще ти бъда завинаги вярна,
ще ти бъда водата и хляба!
Застрашат ли те сили коварни,
ще те браня до смърт, ако трябва. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация