Лежа под скъсаните облаци
на сивия купол, покриващ света,
под гневна прах и тъмни нощи
- монета съм,
изхвърлена от твоята ръка.
Не струвам нищо... изоставена
и стъпки чувствам върху мен.
Блестяща някога, сега забравена
- незабележима съм,
с ръждясало лице и тъмен тен.
Аз крия се край пукващо кокиче
и плъзвам се до корен на хортензия.
Метала си щом слея със това мъниче
- незабравка съм,
чрез съхранена обич ражда се магия.
© Елисавета Всички права запазени