Височината ти достига до висините,

ала ти пак не чувстваш топлота.

Неясни винаги за теб остават бъднините,

стоиш непокътната в своята безкрайна самота.

На колко събития свидетел беше ти,

ала все мълчиш,мълчиш.

Колко човеци напуснаха живота,

ала ти никога, никога не скърбиш.

Ако имаше живот в теб,

би ли живяла, ей ти, скала?

Или би предпочела да си останеш все така -

студена и сива, заровена в черната земя.

Никога не виждаш и нищичко не чуваш ти,

нима така се живее вечно, ми кажи?

В ледове се превърнаха за теб слънчевите лъчи,

непознати са дори изплаканите човешки сълзи.

Никога не си почувствала що е грях,

не знаеш що е мъка в човешкото сърце.

Покрита със студенина и купчина прах,

в сивотата е вечно скрито твоето лице.

Нима съдбата такава те обича,

че си мъртва без чувства и без душа?

Нима и любовта е вече като тебе сива,

скрила в себе си омайната си красота?

Живото е пак живо,

в страдания и мъки минават тези дни.

Пожелавам някога и ти да бъдеш жива,

да почувстваш що е болка и самота,

що е любов и сълза...

Милан Милев

11.05.2011