Небрежни скици с туш на утринта –
отваря се прозорецът ми сънен.
Над мен кълбо от облаци и тръни.
Да дишам, ми е нужна синева.
Ръмжат по булеварда бесове.
По улиците изтрещели кретат
човешки сенки, глутници от псета
в пастелносухи мъртви цветове.
И руква дъжд в олющения хол,
виси отвън опърпаната тента.
Отпива чай от мащерка и мента
старицата в люлеещия стол.
Каква картина с мрачен колорит!
Пращи от мисли мозъкът ми пържен.
А слънцето настръхва като стършел
забил във мене жило страховито.
Зрънца сме ние – разпилян овес,
щом гладно птиче ни е закълвало.
и във очите ни е задълбало
небето с тежък и ръждив отвес.
© Валентина Йотова Всички права запазени