Най-после заприличах на тъга,
която няма пред кого да си поплаче,
прииждаща наопаки река
от спомени, които вече нищичко не значат.
Най-после заприличах на тъга,
опряла на прозореца лице от скреж,
забравила за вчера, утре и сега,
от хладни вятърни целувки уморена свещ.
Най-после заприличах на тъга –
единственият във нощта ми събеседник.
И пия от мълчаната вода
на собствения си завидно беден речник. ...