Светъл лъч, сякаш истинска магия,
топли малките ми две ръце.
Излизам от дупката си вяла и изпита,
за да видя как се разтваря самото небе.
Толкова време не се събуждах.
Бях се скрила в своето скривалище.
Страх ме бе, а живота си изпусках.
Страхът бе това, което ме поваляше.
Зазидана бях, между четири стени.
И там създадох моя дом и моя затвор.
Скрих се, докато спре да ме боли
и изпих до дъно най-горчивия разтвор.
Мислите ми бяха все във въздуха.
А самата аз бях като примряла.
Стените се разпадаха и се пропукваха,
но себе си не бях познала.
Душата ми се късаше, раздвояваше и бродеше.
Самата аз не помръдвах.
Бягах от всичко, а нищо не ме гонеше.
Не бях виновна, но сама се осъждах.
Превърнах моето спасение в наказание.
А животът никого не чака.
Очаквах изкупление, но изпаднах в отчаяние.
Трудно се научих, че криенето не помага.
Казват, че скритите неща са най-ценни.
Но за кого са ценни, докато са скрити?
Казват, че самите ние сме си най-полезни.
Как сме си полезни, когато вътрешно се чувстваме убити?
Изпълзявам бавно от свойта бездна.
Слънцето ме заслепява, а въздухът пронизва.
Протягам се, а светлината ме отвежда
там, където някой някога обича.
Небето се разтваря и разкъсва.
Приветства ме във топлата си пазва.
Лицето ми се стопля, страхът ми ме напуска.
Сякаш самият Господ ме предпазва.
Толкова време живеех, а всъщност не живях!
Мислех се за жива, а отвътре бях мъртва!
Убих себе си, загасих и свойта страст.
Бях тяло за поръчка.
Не страдам вече! Топлината ме обгръща
и се изкачвам до самото небе.
Това, което някога ме разпокъса,
сега се откъсна от самото ми сърце.
Усещам се защитена и свободна.
Сякаш ме пази самият Бог!
Толкова години се опитвах сама да си помогна,
но ме излекува само вярата в човешката любов!
От небето се протегна ръка и ми помогна да се изправя.
Тази топлина, която ме сгря, идваше от един човек.
Това, което всъщност ме накара да повярвам,
бе едно изпълнено с любов за мен сърце.
© Милена Йорданова Всички права запазени