Светът, за когото не мислим,

бил е, ще го има и след нас,

Понякога в него се взира

един странник в самотния час.

Нощният мрак е извор на думи,

той някому е верен приятел.

Пред гаснеща свещ молят се други

на техния бог и създател.

На хората дарява знания

ангел с име „Носещ светлина”,

но за него няма място в рая –

обича бог неуката тълпа.

В Рослин зелените хора

бдят над божествен Граал.

В Рен льо Шато още търсят

злато и звезден портал.

В земята на хопи и зуни

Ватиканът построил телескоп.

Богове ли търси в небето

или следи от друг някой живот?

Момичета вървят след войници,

други търсят изгубено време.

За някого бият камбаните

и оръжията се превръщат в бреме.

Към Диамантен път отвеждат

Малка и Голяма колесници.

Далеч от Нормандия Ерик Саши

си играе с нотни броеници.

В пиеса описват негодник

и сърце, което е разрушил.

След тотема си върви самотник

в нощта на бездомни души.

Звезден път го води към Шибалба,

в книгите от Тайос търси предсказания.

Мечтае за погален водопад

и вода, притихнала под дланите...

Животът от едно Бяло камъче

извайва за обич скулптура.

Диваци нахлуват по континенти

и избиват непонятни култури.

Наемни мутри на полицейска държава

навсякъде сеят разруха и кръв.

За власт и петрол войните остават

за тях най-скъпоценна единствена стръв.

Света отгоре наблюдават

гарваните черни на Один.

Справедливост след това раздава

чрез силата на своя син.

Николай Райнов и Дебелянов

някого канят на гости в рая:

- Повярвай, ако си влюбен в дъжда,

чадъра свой ти нe отваряй!

Той душите отново пречиства.

Как ли? Сам опитай се да разбереш.

И запомни – обикнеш ли бури,

да питаш никога няма да спреш...

Нощем самичка, далеч от света,

в думи момиче мъка излива,

монахиня е за чуждите тя,

но в душата си самодива.  

Гола и боса пълзи по леда

на своята житейска пустиня.

Въглен под пепел е всяка следа,

но богът не раздава милостия.

По орис е сестра на Асол,

тайно в мрака обичта търси.

Но царят е отдавна е гол,

а рицарите днес са мръсни.

Усмихнато камъче зад галерия

дяволито на минувачите смига:

- Тъжни, приятели, не бъдете,

бялата лястовица пристига.

Танцувайте под слънцето и снега,

небето, звездите, луната.

Срещайте с радост бурите и дъжда,

защото прераждат земята.

На живота обичайте всеки миг,

понеже не е грозен или красив,

а само неповторимо велик.

И нищо, че е ясен или мъглив.

Хората не се познаваме,

от прах ще се превърнем прах.

Следи остават в миналите дни,

а съдникът ще изрече: „Разбрах!”

Защо ли себе си приемаме

за властник над света огромен?

Всички в земята лягаме,

но никой това не помни. 

Не здрав да си отиде, а щастлив -

всекиму това не се отдава.

И никога човек не разбира

спомен ли оставил или плява.

Векове този свят пак ще го има –

това е извън от теб и от мен.

И ще разцъфва Сакура всяка година,

следвайки своя път отреден...

Скалпел броди из завещаното тяло,

очи го следват и търсят познание.

Светът все така продължава напред,

безразличен към скритото послание.