Отгде се взе пък тоя дъжд! Ядовен,
разперих аз чадърът си дъждовен…
Пенчо Славейков
На дъжд обърна, не послуша
чадъра, подслонил ни в мрака.
След студ отстъпващ – жарък, душен,
от юг зададе се долнякът.
Снега стопи и с мътни струи
заля пътеки и оврази.
След миг в града пуст ще нахлуе.
Чадъра свий, Бог да ни пази!
Но късно! Емна се вихрушка
от шума мокра, оголели клони.
Лиричния ми тон разрушка
и твоя смях без жал прогони.
А ти настръхна с поглед яден.
Чадъра счупи, вихър пусти!
Отмина после с шум досаден,
а аз съм тук – и с топли устни.
Смехът в очите ти изплува,
алеята се пълни с хора,
но още, още ме целувай!
Те гледат как, запратен горе,
лети над тъмните дървета
към райския чертог – на гости,
с душа на шарени райета
един чадър – Бог да го прòсти!
Стихотворението участва в ХХ Национален поетичен конкурс на името на Пенчо Славейков – НЧ "Пенчо П. Славейков 1921", София и не спечели награда.
© Мария Димитрова Всички права запазени