Едно момче боядисано в сажди
лежи заобградено
от острата сянка на миналия покрай
тревата каменен къс,
който морските вълни отнасят.
И после разтапят ръцете,
махащи за сбогом на вятъра.
Самотници, знанието е непрестанно,
винаги огледално на човешките представи,
питащи, уриниращи,
давещи опашати и безръки на площада -
самотен давещ се великан
от пясък и светлини.
Това е времето вече изтъкано от простора
Едно момче се носи.
Вълни - самота синееща, рисуваща.
още не е роден светът безкръвен.
Едно момче се носи голо в облаците.
Лешояди от кал бдят над него.
Ръка пълна с мидени черупки рисувани от времето
И времето от тях е изтъкано
тепърва започва.
Светът го няма още.
© Дарко Дони Всички права запазени