Ходя, спирам, завъртам се и още съм тук.

Живея като всички в глупост и наивност.

Псувам, плюя и цапам всичко само със звук.

Излъчвам едновременно грях и невинност

и пак, и пак живея без смисъл...

Тичам, препускам, изчезвам от този град.

Живея - прокудена далеч от всичко мое.

Усмихвам се фалшиво на грозната смрад,

която не ми дава дори и секунда покой

и пак, и пак живея без смисъл...

Изпадам в ужас и се скривам отново вкъщи.

Живея страхливо и нямам велики мечти.

Не смея да погледна никого, само се мръщя.

Негодувам, оглеждам се – срещу мен си ти

и, като че ли, долавям някакъв смисъл...

Смеем се, плачем, пеем песни, обичаме дори.

Живеем чисти и силни като мечтатели.

Отваряме големи очи и в сърцaтa ни нещо гори.

Усмихваме се и се наричаме приятели.

Ето в това има наистина смисъл...