Не ми се лети на орлови криле,
нито в тежки води ми се плува!
Сърцето да бие до твойто сърце,
това е, което си струва!
Години дълги облачната нестинарка бях
и страх не знаех, ни от слънчева жарава,
но да се върна на земята просто се боях -
в прахта душата бързо остарява.
Отгоре гледах как летят мечти,
и в нищото безследно се стопяват,
не смогваха да ги догонят птиците дори,
а аз танцувах. Но мечти си нямах.
Една обаче ме повика: "Слез,
в морето бурно на живота потопи се".
"Не мога - казах - аз не съм плувец".
Отвърна ми: "Ще те науча. Довери се"!
Е, да, ама доверие усилно се гради,
а иначе е сляпа и безумна вяра!
Разбрах го бързо, щом под смазващи води
се озовах - окаяна, нерада.
Не се удавих. Времето, сълзите
във бряг спасителен превърнах.
И част от себе си оставила в' водите
на своето небе - полутанцуваща, се върнах.
А после всичко се потрети. И изгуби смисъл.
Накрая ни водата, ни небето - моето,
ни птиците-мечтатели дори ме искаха,
а само черни гарвани. Във мъжки облик.
И ни танцувах, ни се давех...
... Каква е тази песен, не е птича?
На мъж е, здраво стъпил на земята.
Рефренът ù не е фалшивото "Обичам те",
но вòди ме щастлива. За ръката.
© Таня Донова Всички права запазени