В мрака красота намери,

вспусна се в адовите двери.

Перото ти вълшебно шепти

думи за нея да напишеш ти.

В бездната на твоята самота

пишеш своята мъртва поезия.

Отдадена е на твоята любима,

която пие от създадената рима.

Гледаш я все отдалеч, копнежът

те пронизва като меч.

Млада хубава жена

се мярна в гробната тъма.

Но нима е жена?

О, поете - това е Смъртта!

Но ти обърна към нея твоето лице

и отдаде ù веч мъртвото сърце.

Всеки миг тя идва по-близо до теб.

Гласове незнайни чуваш отвред.

В прегръдката ù ще се спуснеш,

света с любовта си ще напуснеш.

В първата прегръдка се отдаваш

на студената любима и листовете разпиляваш.

От тях животът ти струи

такъв, какъвто Смъртта те сътвори.