Падат леко и спокойно сред голите дървета,
свирят и пеят своята зимна оперета.
Вятърът спи с мечките своя сън,
оттук-оттам се чува лек звън.

Падат по лицето ми студени,
на топлите ми бузи разтопени.
Търкалят се и падат отново на земята,
побеля там, където доскоро беше тревата.

Блестеше като скъпоценен камък.
Деца бягаха и с него се заиграват,
замерваха се със снежни топки.
Аз слушах летящите около мен нотки.

Бели и невинни се носеха от появилия се вятър.
Погледът ми за миг се бе размазал.
Изчезнаха децата от площадката,
седях на пейка сам, с ръка на тетрадката.

Студът ме приспиваше с топлината си,
олекваше тялото ми и литна душата ми.
Едно последно издихание,
красиво видение на едно самотно създание.