Снежно видениe

Облаци надвиснали лавини -

сякаш небето ще се срути,

заливайки с безброй снежинки

планинските маршрути.

Затънал в девствения сняг,

мъглата ме обгърна

и, спряло лудия си бяг,

обратно времето се върна.

С кристални зъби то се впи

в мечтите ми лъчисти

и снежен вихър се изви,

открадна мойте мисли.

Прескочих хиляди лета

и онемях от изненада,

пред мен замръзнала скала,

мълчаща ледена преграда.

Погалих ледника с ръце,

пробуди се кристалът

и грабна моето сърце,

в свят от огледала.

Бушуващ снежен ураган

отхвърли ме назад,

стовари леден боздуган

върху застиналия свят.

Изплува оживял мигът

под дъжд от счупени кристали,

разкъсал булото на древността -

свят в заледено бяло.

В дълбоките дерета скрит,

живеел в ледени палати

магьосник страшен и велик -

владетел на земята.

С могъща ледена ръка

пoробил бил живота

в бушуващата планина

и вкаменената й флота.

Върховете, горди платноходи,

той оковал в замръзнали реки,

а царя Слънце изпроводил,

заточен в ниските земи.

Заседнали, останали без сили,

сред ледената пустота,

вековни мачти извисили

с разкъсани от сняг платна.

Върлували из белия простор

стихиите побеснели,

огласял само вълчи хор

безкрайните предели.

Мъгли разкъсвали върха,

разпъвали живота,

мразът изсмуквал му дъха,

превръщал го в Голгота.

А планината, смъртно наранена,

умирала с оголена душа,

отчаяна, но още несломена,

родила пратеник за ниската земя.

Орела скрила сред скалите,

научила го да лети,

помагал вечер пред звездите,

разкъсвал облаците зли.

Дочул за птицата голяма

жестокия тиран,

изпратил бури да го хванат,

устроил му капан.

Орелът бил могъщ и смел,

не се предавал лесно,

напуснал земния предел

в царството небесно.

От там към ниската земя

стремглаво полетял,

задъхан, своята молба

на слънцето предал.

Разпалил в робското сърце

пожара на гнева

и взело в своите ръце

вълшебни семена.

В тях живота съхранен

то на орела поверило

и литнал мигом окрилен,

в едно с небесното светило.

Щом стигнал първи планината,

отворил нокти той

и ловко пръснал семената

в планинските усои.

След него палещото слънце

нагряло ги с лъчи

и покълнало всяко зрънце

в планинските гърди.

Изплашен, леденият властелин

изпратил облачна стихия

срещу крилатия й син

и златокосия месия.

Стрели от парещи лъчи,

изстреля слънцето срещу тирана,

мъглите, ледени и зли,

в своите топли мрежи хвана.

Възседна пролетния вятър

и с мълния го повали,

погреба мрачния диктатор,

между студените скали.

Свали короната лъчиста

и преклонено разпиля коси,

целуна планината чиста

и за живот я възроди.

Разкъса с грохот речните вериги

и върховете оковани разлюля,

събори ледените диги

и бликна приливна вълна.

Потегли призрачната флота,

обрасла в клек и горски мъх,

през океана на живота,

неволно притаила дъх.

Издули белите платна

високо в небесата жарки,

те порят земните недра,

сред раковини от шишарки.

Пред най-високото платно

застанал е кормчия -

това е слънцето добро,

огряло пъстрата стихия.

Вълни от билки непознати

разбиват се в борда

и плъпват цветни аромати,

като дивашка орда.

Под слънчевия ореол

орлова сянка днес кръжи,

невидимо закриля той

живота в тези планини.

Морето вкаменено, непристъпно,

вълнува нашите души,

вълнението е безсмъртно,

то сивотата в нас руши.