Една самотна въртележка, осъмнала на морски бряг,
изскърца с стари колелета и нескопосан конски впряг.
А кончетата – еднорози, с очи изтрити от праха
примигват тъжно и очакват усмихнатите си деца.
Изтръпнал пясъкът се моли и пари с нейната тъга.
Той вика чайките да дойдат – една монета от брега
да клъвнат с човките си жълти, та старият джубокс заспал
да се разсъни и запее, тъй както нивга не е пял.
А сводът с скъсани платнища в небето сякаш е опрял
и стене: "Облаци – завеси, ако за мене ви е жал –
пуснете слънцето – да блесне останалият син брокат,
да дойдат моите дечица и пак на мен да се качат, ...