Когато всичко замълчи, а споменът говори,

животът в моите очи наподобява спомен.

Зениците изпълва той и ми краде окото.

В различни елементи напомня на живота.

Едно дърво, градина, хълм и нещичко край мене

напомнят на отминалото време.

Където мало и голямо навеки се спряло

като в една огромна катедрала.

Разбитият прозорец на стаята ми, даже

трепти като ония готически витражи.

Една пчела бръмчи наоколо и ми открива тайна:

иконографската прецизност на детайла.

Самотна мравчица върви, пристъпя упорито

върху ръба на бялото корито.

Отива си денят. А огненият залез

като небесен плондер се търкаля.

А някъде в земята един замислен червей

допълваше, и той, картината вечерна.

Какво ли нарушава тук хармонията чиста?

Припуква онемелият транзистор.

Аз бих желал това да споделя със теб, но

нещичко за миг ме кара да се сепна.

И Мона Лиса Кучешка на цвят кафяво-жълта

усещам как с муцунката си гладна ме подбутна...