В колко скромна къщичка живя!

Колко мил и добродушен беше!

Но така и не го опознах,

когато се досетих, беше късно вече!

В тази къщичка той първо ми запя

песента за кибритените клечки.

Кибритена клечица една,

една, а после двечки

в картонена кутийка бяха.

В тази къща дълго ми разказва

как лошото момченце Сталин

мята страшни топки сняг,

все още думата "война" не знаех.

Песентта ми проговори,

кибритена клечица една, а после двечки...

Ах, това не са ли хора!

Да, хора, но не в кутийки от картон,

а мъртви хора във ковчези.

Сега стоя над черен гроб

и смътен спомен призовавам,

добротата ще познае Бог,

добротата, която подминавах.