Спомняш ли си, не те молих да останеш.
И сълзи пред тебе не пролях.
Ръка дори не ти подадох,
а само празен поглед с арогантен смях.
Спомняш ли си, обяснения не исках.
Не се опитах да те задържа.
Махнах ти със длан за тръгване...
и не успя да видиш колко ме боля.
Спомняш ли си, беше вечерта със нея.
Неочаквано ме срещна - бях с усмивка на уста.
Болеше ме, болеше, но живеех...
Аз можех и без тебе - както досега...
Спомняш ли си? Помниш ли? Кажи ми!
Силна май изглеждах в твоите очи.
Но ми костваше живот и половина,
за да съм щастлива истински... почти.
Душата ми отряза във онази нощ.
Едното и око завинаги почерни.
Но  правех се, че все ми е едно
и бях за тебе тъмна, непрогледна.
                               ***
Много време мина оттогава.
И все усмихната ме срещаш във своя път.
Само, че сега усмивката не е лукава...
Аз съм истински щастлива
и влюбена до друг вървя...