Аз, седях.
Тя, мина край мен...
усетих Я...
като част от мен.
Станах...
Тръгнах неволно след нея,
да Я настигна...
да попивам от нея.
Тя, спря при друг... личеше,
че в някаква хармония са вече.
За миг
опитвам да се концентрирам,
но да гледам към нея
не спирам.
Е, поне спрях...
не ходех след нея,
тогава започнах да копнея.
Търсех контакт с очи...
сигнал от далече...
ще приближа...
не издържам, човече.
Красавец...
седеше на масата,
чакаше нея,
тогава реших аз да мина край нея.
Да, търся... себе си в очите ù,
красиви...
да, красавица бе Тя.
Тръгнах...
И-о-о-не,
сигнал или мода, проклета,
явно нямах късмета
в очите ù аз да се потърся
с надежда да се поръся.
Е, сложи Тя... слънчеви очила.
Аз вървя и не спирам, но в тях
нямаше смисъл да се взирам.
Минах покрай тях... развълнуван,
дано поне Я сънувам.
Аз Я познах... Тя бе известна.
Така и не разбрах
защо съдбата ни срещна.
Такива жени...
познават ги всички,
но колко ли нощи
заспиват самички.
Огън... жена,
когато върви...
хвърля искри...
на мъжете... сърцата
топли.
Такава ЖЕНА е
моята муза,
творецът в мен
се ражда, събужда.
В миг
животът се променя...
жената е
цяла вселена.
© Богдан Григоров Всички права запазени
Привети!