Катраненият дим от заводите,
жестокото тракане на влака,
празната къща, пълна с хора;
неизмити чинии и счупено огледало,
слаба оценка в училище,
дете с избит преден зъб,
зъб, паднал на прашния под,
окъпан в съвестната кръв на бащиния юмрук;
юмрук, удрял и майката, заминала за Англия далечна,
семейни спомени – снимки, хора с щастие на лицата,
време, летящо като безглаголно стихотворение,
може би е то дарение за ремонт на свято бъдеще.

Но живот, ако ти докоснеш моите деца,
ще събудиш дремещия звяр.
Ще те поведа на пътешествие
в тунелите на плашещото минало,
които се опита да взривиш.
Сещаш ли се как обезкърви ме?
Няма да проявя милост,
ще те гледам в очите с усмивката на фортуна.
Ще ти шептя песни за зелените треви,
които обгори.
Ще ти направя торта от съвест,
която разби.
Ще ти купя подарък. Защо не и два?
Ще виждаме през прозореца на влака
мечтите си, а те ще виждат влак с прозорци.
Няма да ми проверят билета,
тъй като се возя с теб. Ще молиш
за помощ небето, но то ще се направи
на приятно разсеяно.

Когато вече не издържаш, ще сложа край на всичко.
Отровата ще бъдат Думите.
След това ще сляза на гарата,
ще вдигна телефона и ще кажа с тона
на спокойния ден:
„Деца, всичко е наред! Татко се прибира!“.