Сривам се по малко напоследък
и всеки път по-трудно ми е все,
да отбележа някакъв напредък...
...защото все по-трудно пасват частите.
С всеки срив загубва се частичка...
Безвъзвратно и безследно.
Някой път е толкова мъничка.
Друг път е голяма. И така до другата поредна.
Питам се кога ще ги загубя всички,
дали ще ми го позволиш?
Или ще отвориш истински очички
и раните ще спреш да ми солиш.
Ще осъзнаеш ли наистина, когато
„извинявай“ казваш ми, защо го правиш...
Или пак да чакам куковото лято...
И всяка грешка да опитвам да забравям?
Хич не ми е лесно, тъй да знаеш.
Но не виждам да се впечатляваш.
Чакам вече дълго да се осъзнаеш,
сякаш лекичко се позабравяш...
Вникни веднъж напълно
в думите, които каза и ти казах.
Не достигай в отношенията дъно,
да не съжалявам, да не съжаляваш.
© Слънчице Всички права запазени