В гората къща стара тъй самичка си остана,
чува се от нейде крясъка на черна врана.
Тихо, няма хора, само мъничко поточе,
вече не издържа каменните тежки плочи.
Леко скърца и въздиша, а от вятъра ридае,
ех да можеше да види, ех да можеше да знае,
колко обич, колко люде, тук под покрива й бяха,
младите са вече други, мъката ѝ не разбраха.
Ни за бащин огън, ни за къщица милеят,
този свят се промени и за имане копнеят.
А живота там е, от където корена е тръгнал,
не във чужди дом да ял си и да си замръкнал.
Тихо си стои, коприва и къпини я обгръщат,
само спомени назад във времето я връщат.
Мария Попова
© Мария Попова Всички права запазени