Старата китара
Отдавна замлъкна старата китара
последен вопъл скрила в кухата си гръд,
последно ехо пазеща от песен стара,
за времена на щастие и светъл път.
Но мрачни дни снишиха хоризонта,
по вятъра изпратиха тъга,
и пепелта се вдигна в тъмен облак,
закри отдаваната щедро светлина.
И мрака ставаше по-плътен само,
със всяка крачка на изгубен кръстопът.
Тогаз изчезваше дори Луната,
а, нямаше и свещи стъпките да осветят.
Започна лутане безумно в тъмнината,
без лъч надежда за достигнат брод.
Не виждаше се друм в далечината,
в пустиня опипом напредваше мигът.
Но чу се звън прекрасен в тишината,
китарата ли стара се съвзе
от сън вековен и отекна в самотата,
зазвучаха нежно струни две.
Те подеха пак мелодията стара,
на сън прекрасен за щастлив живот,
огнище топло пътник чакаше на прага,
той заблуден бе, но сега се връщаше в домът.
Това бленуваше тя, старата китара,
за минало добро си спомни с песента
и времето назад да върне се надяваше,
но пътника отдавна бе пропаднал в пропаст зла.
© Хел Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Таня!
-
Хубав стих!
Поздравления -
Благодаря за посещението и коментара, Миночка! Важното е, че китарата пак е запяла, да.
-
Хареса ми, образно и силно, пропито с тъга, но китарата пак е запяла и носи надежда за промяна!
-
Това ме радва, Иван! Благодаря за подкрепата!
-
Звучи като песен! Поздравления!
-
Благодаря за посещението и отзива, Лирик
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
