Като малка беше ти хубаво момиченце,
беше тъй красива и всички спомнят си,
най-яркото от всички, най-яркото кокиченце,
мъничко момиче с красота огромна.
На десет щом стана и беше си красавица,
в класа признаваха го това момчетата,
играеше на всичко ти и се забавляваше,
побеждаваше ти другите често.
Мъничко порастна, стана на тринадесет,
момчетата тогава в тебе се влюбваха,
ти едва ли знаеше любовта, едва ли,
в квартала всички по теб очите си изгубвахме.
Още малко порастна и истинска красавица,
радост бе цветчета като ти подаряваха,
помня как все по-уверена ти ставаше,
с блясъци за рождени дни те награждаваха.
Колко те обичах, растеше красотата ти,
че ще си играеш и с мен се боях,
ослаждаше ти се за всеки сбъдната мечта че си,
че ти се ослаждаше май прав аз бях.
Колко бяха влюбени в теб и разиграваше
със замах оставяше ти всеки един,
със замах оставяше, със замах раняваше,
зная животът причинява грозни дни.
Бързо ходя и се удавях в красотата ти,
ала се изплаших да бъда аз с теб,
знаех че наопаки ще растат цветята,
с някой си, друг намигне, хвърчи твойто сърце.
Красивата усмивка, красива и походката,
лицето ти красиво и жадните очи,
хубав е с тази красота животът ти,
кратката обич още на пътя си личи.
Мъжете не издържат, тактично обкръжават те,
с обич и съмнение гледат всеки ден,
аз те наблюдавам, мечтая, възхищавам се
няма как да бъдеш единствено за мен.
23.04.19
© Явор спасов Всички права запазени