Колко много тъга се изля
от очите ми пъстри...
Колко стихове в тази тъга се удавиха... Помня.
Сякаш само до вчера бях тази, която прекръсти
Самотата на свойта последно залепена стомна.
Колко много любов имах в себе си... А се изсипа,
както пясък изтича от счупен часовник със време.
Имах два-три късмета... Живяха във Коледна пита.
После мина Съдбата през мен, почти всичко да вземе.
Колко дълго лепих тази стомна... дори не разбрах.
(Пред света за спокойствие чуждо - усмивки рисувах.)
Имах смисъл за дишане. Ала щастлива не бях. ...