По клепките ми се прокрадна минало, 

изплакано, измислено, покварено и тъмно, 

покрито с воал от забравимости, 

съзнателно подтиснато, обвито в сънища.

Просмукано във времето с постоянство.

Постигнатата победа на слабостта.

След сто и пет години отчаяние

предава се и най-желязната душа.

След сто и пет години на мълчание, 

след толкова уроци от кое и как боли

завръщането на очакваното пак ме пали 

и пак се хвърлих в огъня с отворени очи.

Какво ли съм очаквала, какво си мислех, 

че нещо е различно, че ти си не си останал ти,

оставих се смирена и притихнала

в настоящето си минало, със старите мечти.

Не ме излъга Дяволът, признавам си, 

беше магия, както е била преди, 

продадох си душата за ръцете ти,

сто и пет години размених за дни.

И пак се занули броенето

на времето в което осъзнавам, 

че ти не си съдба, а отчаяние,

че всъщност точно теб познавам.

Сто и пет години минаха.
Милиони пъти те изплаках.

След още сто и пет ела отново, 

аз съм тук. Ще те изчакам.