Стоя...но не чакам...
Отново се прибирам вкъщи.
Наранена. Самотна.
Като последните няколко дни.
Стоя пред екрана.
Но вече не чакам.
Няма какво.
Няма кого.
Няма отговор. Нито въпрос. Нито проклето включване.
Няма нищо. Но нищо и не чакам.
Потънала в мисли.
Просто стоя.
И не чакам.
"Спри да се нараняваш." -
моето вътрешно Аз отново шепти.
Вече не знам кое е по-страшно -
да ти дадат надежда напразно,
или да ти кажат "Тръгвай си!"...
© l.panterrra Всички права запазени
Но това се роди от мен неслучайно - това почувствах, това исках да изразя. Макар да не е стихотворение за моята възраст.
Радвам се, че съм Ви докоснала по някакъв начин. Благодаря!