Стоя срещу мрачен прозорец
и кули безцветни броя -
додето простира се взорът,
една се връз друга редят.
Стоя и изглежда, че имам
аз странна картина отпред -
пейзажът, на място застинал,
и хора, сковани, навред.
Но, слепи, очите им още
неспирно, безумно сноват;
наместо жужене на кошер,
устите нахалост бръмчат.
И утро се сменя със вечер;
и колкото празната глъч
се носи все по-надалече,
аз искам все по̀ да мълча.
Стоя срещу мрачен прозорец,
а сякаш несвършен портрет -
наместо лицата - умора
(приятел и спътник проклет).
Стоя и изглежда, че имам
бездушна картина отпред,
и мисля за цветни градини,
за тихо и синьо небе.
© Александър Всички права запазени