Помътнял е пламакът във висините
и безжизнено излива светлина, 
замеряйки с леден лъч равнините, 
той заплаква със спомени в деня.

И спящата гора под снега потрепва, 
вѝка дочула на страдащо небе, 
за което една любов сега изстива
и пушек вие в пречистото сърце. 

Превитите листа се люлеят тихо
и от шепота на вятъра студен, 
те попиват със тялото си отвито, 
цялата тежест на стиха откровен. 

Избледнелият пламък е като мен самия, 
догарящ в последната си искра, 
пред зловещия свят аз спомените ще пия, 
и скръбен дъжд ще плаче с вечерта...