Чаша вино.

Запалена свещ.

Тишина. 

И вали...
Насаме съм със теб. Само ти ме приемаш такава. 
Няма друг, който да ме изслуша така както ти.
Няма друг, дето колкото теб моя свят да познава.
Колко пъти захвърлях те в тъмния ъгъл, от страх,
съвестта да не чуе от тайните, дето споделям...
Колко листове скъсах... Възкръсваха после от тях
най-болящите стихове... (Дето се пишат в Неделя).
И лекувах носталгии, спомени, зеещи рани
с най-добрата приятелка дето си имам - Надеждата.
Съхраних я на сигурно място - на топло в сърцето ми. 
Моля те, ми напомняй, и двамата... да ги наглеждам!
Глътка вино... Угаснала свещ... Идва новия ден...
А от дланите свои аз още във тебе преписвам... 
Може би само ти ще останеш до края със мен...
Кой ли моят живот, скътан в теб, някой ден ще разлиства?
И дали ще се смее, където щастлива била съм?
И дали ще му дращят очите най-тъжните страници?
Искам само да знае... (преди аз съвсем да порасна):

Който и да си Ти... запази този дневник... В сърцето си.

Павлина Соколова