Затяга ни животът своята примка
и стресът дебне ни още с първите лъчи.
Вече не сме като на онази стара снимка
и всяка година по-ясно си личи.
Ти беше листо, аз пък сламка
в реката на живота, носени като перце.
Моля те, хвани се за моята примамка,
на теб принадлежи моето сърце.
Сега на сламка никак не приличам,
изпълвам доста плътно обектива.
Ще трябва сутрин да потичам,
младостта ни май ще си отива.
Да забравим битовата рамка,
задълженията и правилата.
Нека тази вечер бъда самец, а ти самка,
топла страст в студа и в мъглата.
© Евгени Генчев Всички права запазени