6.01.2009 г., 0:45 ч.

Струната 

  Поезия » Друга
661 0 0
Светлина от мрака -
неясни образи и сянка
в мене чака за решение,
аз няма да те пусна
и ръката ще стискам завинаги,
отключи се сама,
аз ще чакам и чакам,
и чакам...
Тази скала ще е краят,
но аз ще държа...
няма да пусна
твоята същност;
без мен си била,
без мен се качи на скалата,
моментът настъпи,
аз не искам да падаш!
Вълните ме канят,
аз няма да пусна!
Трима са в кома,
един още плаче,
а Лили е мъртва...
Дълго разбирах,
дълго презирах,
моментът настъпи,
да останем завинаги тук;
студено е, знам,
но ние сме цели
и там не е топло,
не искам да падаш,
знаеш ли
къде е ключът?
Сърцето ме пита
дали да те пусна,
ти искаш, аз зная,
но мен ако питаш,
тук ще останем...
Вълните ме викат
(трима са в кома)
в пространството
(един още плаче)
където летим
(Лили е мъртва)
Защо още искаш?
Аз няма да пусна!
Моля те, спри,
аз не искам смъртта ти,
знам, че греша,
но няма да пусна!!!

Две капки се пръснаха в скалата,
една молекула се отскубна
и повлече всичко в хаос...

Ще ти кажа поема:
"Къде са мечтите
на дните разбити,
в които аз плувам
с оковани ръце
към бляна за изход,
след който се раждам
и пращам душата
да търси отново
следите на мойто сърце?
Къде?
И когато се губя
в мъглата
и чуя
гласа във главата
да пита смутено
какво правя тук,
аз отвръщам с уплаха,
че нямам представа,
къде съм, не зная
и има ли изход навън?
Сън-вън, вътре-сън...
Жребият хвърлен,
стрелките не спират,
посоки намират
и сочат напред,
въртя се в безкрая,
къде съм, не зная,
попадам на място,
движа се, движа,
но нямам късмет
и пропадам надолу,
където се моля
да стигна до точка,
близка до мен,
посоките много,
а пътят - един,
безкрайният космос
ме гълта с утеха
и праща духа ми
да търси пътека,
която да води
до тази скала!!!"

Две капки се пръснаха,
една молекула се отскубна
и повлече всичко в хаос...
Тогава аз пуснах ръката,
и...
    *   *   *

Мигом тя полетя
надолу, надолу
бясно пропадаше,
изтръпнах от страх,
тя крещеше, че пада
към скалната бездна
и удар...
пак удар... и... пак
тя изчезна...
само ехо от болка
и удар...
пак удар... и
... тялото и се разби в скалите
и оцвети вълните в червено;
миг постоях,
може би викнах,
даже май плаках,
не помня,
не можех да мисля,
а исках да видя
всичко подредено,
още миг постоях,
пуснах ръката си
... и оцветих вълните в червено.

Посветено на Cathryn Harrison

© Икабод Крейн Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??