По върхари на времето
търсих счупени кръстове
на дедите ни свидните
по небето накацали.
Колко дъжд ли изсипва се
върху тиклите пръснати,
вместо къщи растат,
череши (от късните).
И пропадат без спомен
стадата ни звънчеви,
вместо тях ми шумолят
ситни стъпки от нищото.
Ни пастир, ни магаре
във горите разлистени,
птиче синьо запява
до потокът с въздишките.
"Пее тъжно за корена,
който в камъка дишал
как небето е сторило
радост, време за всичко.
Ала бързали хората
все натам, все надолу,
да надскочат природата,
още днес през обора.
И подскочили всъщност,
но излезли от себе си,
и до днеска се търсели,
само няма намерени."
После птичето литна,
изрисува ми прелести,
скъсах мащерка ситна,
май отивах... към себе си.
© Силвия Илиева Всички права запазени