Летя и падам, в облаци се спъвам,
измръзна ли - надеждата ме сгрява,
нагоре погледът ми пак се устремява
към синьото небе, към слънцето-жарава.

Какъв е този мой стремеж-загадка,
по калната земя едвам се влача,
тежа от мъка, от сълзи и болка,
но в себе си за светъл полет плача.

Сълзите ми дори са сякаш светли,
мъниста от сърцето ми родени,
отронват се, но не в калта и мрака,
а в облачета бели и солени...

И тази лекота ме завладява,
със топлата си сила ме увлича!
По пътя си съвсем разумно крача,
но вярвам! И не спирам да обичам!