Нещо проблясна от другата страна на бара,
не знам светулка ли беше или някаква искра,
погледнах натам - едно слабичко момиче,
плаче и мръщи се, като отпива от горчивата бира.

Нощта напредва, звуците й загрубяват,
всички във вихъра на луд и подвижен танц,
само двамата седим, един срещу друг
и гледаме се отдалече...

Тя още плаче, бирата й става по-горчива,
подправена с щипка сълзи от очите.
Шумът е непоносим за противящите се на ритъма,
и тя гледа с очи, жадуващи спасение...

Отивам при нея, на онзи тъмен ъгъл,
- Аз излизам, ако искаш ела -
и тя само хваща протегнатата ми ръка,
а нейната трепери...

По коридора тъмен, сред този полумрак,
тя върви след мен, с поглед влажен и плах.
- Това е домът ми,
              заповядай...

И тънкото и кръстче с лек замах,
потрепва леко в моята прегръдка,
но ина не мина секунда-две,
тя плахо промълви "не искам"...

Минутка мълчание, поглед неразбиращ,
- Тогава защо дойде? Нищо, съвземи се,
не мога така с теб само да седя,
почини, аз излизам.

Излизайки, чух плач, спрях се.
- Какво има пък сега? Защо дойде, какво става?
- Просто не исках да стоя сама,
моля те, остани за малко.

Останах. Направих и кафе.
- Аз кафе не пия.
- Кухнята е там, вземи си чай.
- А ти сигурен ли си, че ще пиеш тази бира?

- Ти се страхуваш да не се напия май?
Щом казваш, добре, и аз ще пия чай.
И изведнъж ми стана някак леко,
тя първо се усмихна, аз леко се засмях.

И поговорихме с нея, работлива пчеличка,
за малко щеше да бъде храна на бухал в тази малка стая...
нощта я бяхме хванали за опашката
и с първите лъчи си направихме вън закуската.

През деня светулките не светят,
но на кай му е нужно фенерче,
тя, едно малко слънчево цветче,
аромат на пролет, спасила бе светлинките си,
         и сред тъмните сенки на нощта...